Гара Долене /зад кадър/

Имахме кетъринг на Гара Долене за тазгодишното атракционно пътуване. И знаете ли кое ни зарадва най-много?
Зарадва ни оная българщина, за която сме чели.
Хубавата, топла, гостоприемна българщина, за която се говори, че е изчезнала.
Ей така започна нашето познанство:
Седмица преди мероприятието проучвахме терена.
Логистиката беше меко казано сложна. Още повече за пренасяне на оборудване.
Първия път оставихме колата на 2км.и закрачихме.
Живописен, красив маршрут, разкошни гледки и лош път.
Стигаме до гарата и ни посрещна кученце. Малко, весело, дружелюбно и шумно. Играеше му се. Още е бебе. Казва се Рая.
На гарата се вееше се трибагреник.
Малко след него светват мушката и голям зелен лимон, очевидно щастливо живеещи.
Белосано е. Чисто.
Усмихната жена ни посреща и се радва да ни види. Казва се Васка.
Знае за кетъринга. Ще съдейства. Може да помогне с колата за пренасяне, ако не е на смяна… знае какъв е маршрута.
И се радва да помогне.
Стана ни драго.
С ръководството бяхме уточнили всички детайли, подробности и строги рамки, изисквани от възложителя и сега по пътечката,по пътечката, бяхме стигнали до гарата, където един истински човек с истински добри намерения ни посрещаше и с радост щеше да впрегне агилата си да извозва оборудване по черния път.
Не стигнахме до там.
Една от колите ни е по-висока и успяхме да се справим. Но топлото чувство от посрещането остана през цялото мероприятие.
Един ден предварително занесохме оборудването.
В деня на мероприятието имахме радостта да се запознаем с почти целия екип на гара Долене.
Те бяха като голямо, трудолюбиво, сплотено семейство.
След мероприятието съпругът на Васка -Веско, добър и ведър човек, извади домашно сирене и сланина. Въпреки изисканите “красотички”, които бяхме приготвили и за екипа на гарата, вниманието на всички бързо се насочи към домашното мазно сирене и сланина със семена от копър. А ракията му беше люта, силна, огън-ракия. Друг колега донесе компот от кокази/червена боровинка/. Трети седна и ни разказа как навремето е отишъл да учи, а като го попитали какво конкретно иска да работи, отговорил:”Искам да съм този с червената шапка! ”

И го записали.
И си сбъднал мечтата. Първия в семейството си, работещ на гара.
Усмихваше се човекът, драго му беше, а ние се радваме от сърце на историята му.
Едно мило момиче с името Мила учеше в София с идеята да продължи по пътя на майка си-Васка.
Приятелят ѝ Иван вече работеше в БДЖ и очевидно беше щастлив и спокоен.
В тази България, която окайват и плюят.
В същата.
Хората бяха създали едно българско, райско кътче, чисто, просто, цветно. Свети, свети с цветята и гостоприемството си.Не беше животът им само радости. И болка имаше, и мъка. Но добротата и човещината бяха над всичко. ХОРА са тези хора! Не хленчеха, не мрънкаха, не се вайкаха и не мърмореха. Бяха се обединили за хубавото и явно успяваха, защото и децата им вървяха по техните стъпки-с усмивка и гордост! Докато чакахме колата да се върне за втори курс, хукнахме по нивичките на хората. Васка ни показа доматите, боба, патладжана, отрупаната ябълка, пуйките и кокошките…
Мераклийски си стопанисваха хората и гарата, и къщата, и градината. И честно, човешки, живееха в единство и сговор.
Тръгнахме си с една кофа домати и чушки. Хубави, дадени със сърце.
И ги взехме с благодарност.
Ще се върнем.
Пак ще ви посетим, добри хора.
И знайте, хора като ВАС, дават смисъл, бъдеще и вяра, че БЪЛГАРИЯ ЩЕ Я БЪДЕ.
Щастливи сме, че направихме този кетъринг, че се запознахме с тези хора и вярата ни в България не е наивна.
Ще я бъде България!
Само се хванете един за друг, запретнете ръкави и на работа!
После и залъкът е вкусен, и съня сладък, и удовлетворението истинско!
Благодарни сме за това, че работата ни отведе в това красиво и човешко кътче, където хората живеят в сговор помежду си, с природата, с животинките и с Бога.