Защо в България ли?

Аз съм Александър Иванов. Главен готвач на МАЩЕРКА.

Тя е наша идея, наша мечта и вече факт.

Готвенето е моята работа. Израснах в семейство на хлебари, с миризмата на хляб, с хубавите сладкиши, които се правеха, с онези „таралежки“ с крем и шоколад, които някои от нас помнят, с козунаците, които се появяват в огромни количества по Великден.

От дете храненето ме вълнува. От дете се научих да уважавам хляба. Дядо ми ме научи.  Той беше успешен човек. И беше успял тук, в България. И къща, и авторитет изгради. Достоен човек беше. И спокойствие излъчваше./Мир на душата му!/

Хлябът се уважава, така ме учеше. Той ни е даден- от пръстта, от зърното, през брашняния чувал, през ръце човешки, през фурната, та до масата. Ти не го правиш. Дадено ти е това, от което да го направиш. Не мелницата, природата го дава. Ей това осъзнаем ли, повече хора ще бъдем.

Харесвам живота си. Харесвам работата си. От дете това избрах-да бъда готвач. И станах. Никога не съм искал да бъда доктор, пожарникар или летец. Готвач станах. И още повече ми хареса от очакваното. А аз съм обикновен човек и живея просто. Щом нещо е добро, не го променям. В този смисъл имам реален шанс да се пенсионирам като готвач. И ще го направя с гордост. Дядо ми 44 години прави хляб. И се гордея с него.

Готвенето ме радва-  тиганите, екшъна, добрата работа, доволните клиенти. Кухнята дава много. Тя е щедра към готвачите, но малцина искат да вземат.

Видял съм много кухни в много държави. Все с готвене съм се занимавал, но не съм стоял в кварталната механа, че тъй е най-лесно. Още 2007 год.  с приемането ни в ЕС, хукнах за Испания. Пари печелех, в хубав ресторант работех, но не ми беше добре. Не беше мое това място. Върнах се. И тръгнах по нормалната за кухня пътечка- готвач, началник смяна, зам.гл. готвач. После Германия. Не за пари. По лични причини. Работех. Поработих известно време в Норд-Рейн-Вестфалиен. Бях F&B  мениджър на доста голям комплекс. Поработих и близо до Мюнхен.  От там, се изредиха и Утрехт(NL), и Берлин…

В приключението Германия бях сам до Мюнхен. Там се запознахме с жена ми. Българка, милееща за родината, но по някакъв начин попаднала в кръговрата „ Чужбина“. Също като мен. Не я блазнеха парите, не и харесваше в чужбина. Не и достигаше човещина, но тя е справедлив и отговорен човек и избора и беше провокиран от проста математика.

През март 2014 успях да я навия да се приберем. С това, че „камъка си тежи на мястото“ нямаше да успея. Успях с бъбречна криза. Такава …сериозна… Пък и математическото уравнение беше се променило- така дружно и с надежда, се прибрахме от чужбина.

Аз с болни бъбреци  и големи амбиции. Тя- със страх от непознатото в професионалните кухни, с желание да учи и надежда.

Моите бъбреците ги излекува баба и. С клони от къпина. За 24 часа.

И така вече със здрави бъбреци си потърсих работа…ама не само на мен .. и на жена ми.

Работа има. Избрахме схемата балкан-море-балкан-море. Най-доходна и най-полезна за обучение. Пък и здравословно било. Ама не е работа тая работа. На всеки му се иска да има свой свят, където да има собствени кърпи, прибори, завивки. Да има домашен любимец…да каже „ВКЪЩИ“. И така решихме да поработим в Пловдив. Опитахме на няколко места, а интервютата бяха десетки…  Не стана. Често работодателите и ние нямаше какво да обсъждаме, след като видим кухните. Друг път обсъждахме и установявахме несходство в отношението към храненето като цяло, трети не плащаха, при четвърти менюто беше формалност, защото клиентите там били особени и си търсили неща извън меню…

Последното място, където работихме беше ресторант Амстердам. Със срочни отношения. Още със започването, управителя знаеше, че подготвяме наш обект. Разделихме се с добро и с точни отношения.

И Мащерка стана. Наеми, документи, посуда, документи, техника, рецепти, меню, разбивки.

Жена ми е ентусиаст- боядиса всичко в лилаво/или почти всичко/, уши възглавнички за пейките, покривки за масите, тук-там декорации, пуснахме Historia de un amor и заработихме. Имахме малка кухня, пет маси и мноого малък персонал. Ние с жена ми и още едно момче, което и сега е част от Мащерка, вече знае много-много повече , от пицар стана готвач, учи и израства ден след ден, както и заплатата му.

После се оказа, че имаме нужда от по-голяма кухня.

В името на кухнята прежалихме залата. Не търсим нова. Имаме цех, офис и логистика. Така можем да бъдем навсякъде.  А и ние от сервиз не разбираме. Нито имаме време за контрол на персонал извън кухнята. Ето това е простата причина да нямаме заведение. Имаме нужда от удобна и голяма кухня. Намерихме я във Войводиново. В Пловдив не успяхме, макар че търсихме. Обвиняваха ни , че се крием.

Кой- ние, които познавахме всеки от клиентите в бистрото, които им сервирахме и сами правехме всичко в обекта си?

Не се крием- ето разказвам честно и човешки може би скучни за някои от хората факти.

Това е историята, това сме ние и правим нещата според съвестта си.

Сега съм главен готвач на собствената си кухня.

Омръзна инвеститора да не знае какво иска, а работника да го мързи.

Сега работя тройно повече, но знам защо. И отговора на моето „Защо“ не са парите- аз пари навсякъде ще спечеля- добър труд лесно се продава. Отговора на моето „Защо“ е „Защото искам!“

Реших да създам. Осмелих се да създам.

Всичко, което знам и мога получи свобода.

Мога да имам най-скъпия и най-евтиния продукт, най- префиненото и най-простото ястие. Мога да поръчам всичко- от солта до шафрана, от свинското краче до черния хайвер, всичко.

Избирам за кухнята си, както за себе си. С баланс, мярка и сърце към храната. За да дам на човека човешка храна.

Тази, която се готви. Която има нужда от време. От внимание. И която има вкуса на доброто домашно приготвено ястие.

Ние не сме Мащерка, която търси готвачи. Ние сме готвачи, които си направиха Мащерка в Пловдив. За да се нахраните човешки.

Направихме Мащерка. За нас, за вас, за храната, за удобството, за празниците, за делниците. Инвестираме всичко, което имаме в Мащерка. И го правим осъзнато и с желание. Тя не е голяма, но расте.

Тук, в България. И се надявам нашата история да задържи поне един човек в България, защото тази България си има всичко, освен вяра, кураж и здрави ръце за работа.